Skip to main content

Общинско-хвалебствено

dqdo-koleda-idva-s-bezplatna-sinq-zona-117118[1]Минаха почти три години от въвеждането на спорните нови правила за паркиране в баш центъра на престолния ни град, и има-няма десет месеца, откакто имам удоволствието да живея в този баш център. След като вече съм събрал лични впечатления от организацията по уличките в тази част на града, си позволявам да изкажа личното си мнение за нея, а то е неортодоксално – на мен синьо-зелената зона ми харесва и смятам, че е рядък пример как в България нещо може да се направи почти както трябва.

Казвам „почти“ заради проблемите при прохождането на синьо-зелените зони – първоначално общинската наредба си се оказа чисто и просто незаконна, и се наложи да се прилагат разни юридически врътки, за да може все пак да заработи.

Има няколко причини, поради които смятам, че синьо-зелената зона е по-скоро добра за хората в града:

1. Цената – принципът на търсенето и предлагането е сравнително прост. Ако цената е много ниска, няма да има свободни места за паркиране. Ако е твърде висока, прекалено много места ще стоят неизползвани. В момента в работните дни може би едно-две на десет места за паркиране по централните улички са свободни, което означава, че определената цена е горе-долу адекватна. Относно тарифата за жители – някои от „аристократите“ в центъра смятат, че 150 лева на година е безбожно много, но според мен си е окей и си плащам като поп (или като аристократ). Няма и 5 стотинки на час, ебаси.

2. Инфраструктура – новата маркировка показва къде се паркира, къде има гараж, къде е запазено за хора с увреждания, къде е прекалено близко до кръстовище. Дребни, но важни неща, ако искаме да има ред. Е, би било добре, по примера на много градове по белия свят, маркировката действително да е синя или зелена, за да е ясно в коя зона си точно, но може би е бяла просто защото законът го изисква. Освен маркировката има чисто нови тротоари, където спокойно да си ходиш в дъжда, без да те е страх от плокви. Има и колчета, които пречат на автомобилите да завземат отново тротоарите (в случай, че някой не е разбрал маркировката).

Знам, знам, новите хубави тротоари още не са навсякъде. Потърпете малко, работи се сравнително бързо.

3. Спазва се – вече няколко пъти с известно злорадство виждам скоби, сложени на скъпи автомобили с „милиционерски“ номера. Винаги ме радва да знам, че правилата важат за всички. Скобаджиите са усърдни в усилията си да приберат някой лев за града и обикалят редовно без да подбират.

unnamed4. В 21-ви век е – ще кажете, че SMS плащането не е кой знае колко сложна и революционна технология. Ще сте прави. Но на фона на повечето администрации в България, това си е връх на технологията. Не може да се отрече, че е безкрайно по-удобно, отколкото да обикаляш да търсиш Чичко с Талончета. Има си и мобилно приложение, което показва свободните места на няколко по-големи „сини“ паркинга.

Има ли накъде да се развива и подобрява схемата в бъдеще? Има, разбира се (баси клиширания реторичен въпрос зададох)! Движението в един милионен град е сложна работа и има много съставни части и фактори освен паркирането. Ако бачкаме усърдно и имаме малко късмет, ще трябва да мине повече от десетилетие, за да стигнем най-добрите европейски столици. Обаче, с риск някой да ме заклейми в небългарщина, ще кажа накратко: това, което виждам дотук, ми харесва.

Възкресението като хакване на системата

3966792-neo[1] В света на компютрите често се случва софтуер, проектиран по един начин, да трябва да се адаптира в движение, защото нуждите на потребителя са се променили. Би било най-лесно да се започне разработката наново от нулата, но поради липса на време и пари за това, програмистите вместо да изградят чисто нова система, пускат един след друг пачове и поправки… нещо като да ремонтираш кола, докато двигателят работи.

Представете си тогава хипотетична операционна система, която периодично пуска някакво приложение, което трие старите файлове в папките на потребителите. Да кажем, че админът Пешо по една или друга причина иска да спре това приложение, но не може, защото процесът е част от операционната система и не може да се деактивира, без да се преинсталира всичко. А ако Пешо преинсталира всичко, ще загуби важни данни.

Затова Пешо влиза с админски права в някоя от потребителските папки и създава там файл, който файловата система маркира като негова собственост. Файлът има двойнствена природа – хем се намира в потребителска папка, хем е админски файл. Когато процесът се сблъска с този файл, той се обърква, блокира, и спира – съответно триенето се преустановява и всички останали файлове също остават невредими.

Това е, според християнската доктрина, същността на Възкресението Христово: гениален план, създаден от Бог, за да обезсили смъртта. Това е ясно обяснено, например, от Св. Атанасий в неговия труд в защита на триединството на Бог: смъртта е част от света, така, както Бог го е създал; човекът все повече и повече се обръщал към злото и покварата, които неминуемо щели да доведат до неговото самоунищожение, и това не трябвало да се допуска: защото „по-добре би било въобще да не се сътворяват, отколкото веднъж сътворени, да бъдат пренебрегнати и оставени да погинат, защото пренебрегването демонстрира слабост, а не благост у Бога“. От друга страна, Бог не би могъл просто да махне с ръка и да отмени закона за смъртта, защото никой, дори той, не може да се отметне от собствената си дума: „Бог трябва да остане верен на закона за смъртта, който е положил, защото било чудовищно Бог, Отецът на истината, да се покаже лъжец заради нашата полза и съхранение“.

Решението било в създаването на друг парадокс: Бог да опита да подложи сам себе си на смърт, чрез въплъщението си в Христос. И тъй като това – Създателят на всичко да остане завинаги в нищото – би било абсурдно и технически невъзможно, смъртта просто ще изгуби своята сила. Заобиколно и необичайно, но елегантно и „хакерско“ решение на Божествената дилема. Това е православното тълкуване на събитията от Евангелията, което изключва елемента на наказание, стоварено от Бог върху плещите на своя син, само защото някой трябва да бъде наказан и да задоволи Божието его. Последната представа е често тиражирана в популярната представа за християнските вярвания, но тя се поддържа основно от западните вероизповедания. Всъщност по-ранното тълкуване, поддържано и от нашата църква, е именно това на Атанасий: чрез Въплъщението и Възкресението Господ всъщност хаква системата, за да поправи бъга, без да трябва да форматира диска.

Дали целият този ескамотаж наистина се е случил или не, може би не е най-важният въпрос. По-интересно е да се замислим за философското измерение на нещата, за елегантната и подредена християнска теология и символика, която далеч не е просто сляпа вяра, а отива много отвъд механичното и буквално възприемане на обърканите библейски източници. А за разлика от повечето библейски събития, има нещо, което е очевидно за всеки по всяко време: ние хората определено имаме двойнствена природа – хем сме като всички останали зверове и зверчета на планетата, хем не сме баш като тях… хем трябва да ядем, за да живеем, хем трябва и да мислим. Затова – наслаждавайте се на празниците, но не ги прекарвайте само в ядене 🙂

Честито Възкресение Христово!

Копчетии и социалнa справедливост

maxresdefault Всеки, който има поне малко повече наблюдателност от средностатистическото стайно растение, е забелязал една особеност на женската и мъжката конфекция: при дамите копчетата са от лявата страна, а при господата – вдясно.

Хубаво де, но защо е така? Разбира се, в тези унисекс времена, за много модели дрехи не е съвсем ясно женски или мъжки са. Копчетата са удобен начин да направиш разлика. И все пак – защо женските копчета вляво, а мъжките вдясно? Що не, примерно, обратното?

Някои освен наблюдателни сме и любопитни, затова в такива случаи питаме Гугъл, за да си задоволим жаждата за знания. Различни източници посочват горе-долу един и същ отговор: мъжките копчета са вдясно, защото повечето хора са десничари и така, на теория, е малко по-удобно за закопчаване. Навремето жените, обаче, не са се обличали сами. Поне тези жени, които са могли да си позволят по-засукани дрешки, са имали и слугиня, която да им помага да ги облекат. Затова копчетата пак са отдясно, но от гледна точка на слугинята.

Така откриваме, че копчетата отляво са атавизъм, който отдавна не е актуален, а причината да са точно отляво е свързана едновременно с неравенството между половете и със социалното неравенство.

Но вчера, докато наблюдавах и разсъждавах върху мамологичния капитал на една приятелка, ме осени прозрение, което го няма в Гугъл – ами същия ред на разсъждения важи и при сутиените! От гледна точка на удобство и функционалност няма никаква логика сутиенът да се закопчава отзад. Все едно аз да си купя панталон с цип на задника – абсурдно е. Единствената логична причина закопчалката да се разположи там е, ако я закопчава някой друг (слугиня, майка, сестра, свекърва…)

Очевидно е, че това е обида към съвременната, независима жена. Ето защо предлагам нова феминистка кампания, от която ще спечелят и мъжете: дами, бойкотирайте сутиените, които се закопчават отзад! Избирайте модели, при които закопчалките са там, където ще можете много по-лесно да ги видите с очите си и да работите удобно с тях (ние също!). Такива модели има отдавна, но е учудващо, че още са по-скоро изключение, а не норма. Нека да използваме парадния вход, а не задния!

Задължителната военна служба и други жестоки данъци

Автор: Раян МакМекън

20140612094416_249021 Наборната служба от години е отменена в по-богатите страни, но продължава да бъде широко използвана в по-голямата част от света. Наскоро задължителната военна служба в Украйна се превърна в международен проблем, тъй като украинската държава я възстанови, при което срещна значителна съпротива в много райони на страната.

Използването на принудителна военна служба в Украйна далеч не е уникално за тази държава – в съседна Русия също се ходи в казарма – но полемиката в Украйна подчерта факта, че задължителната военна служба изцяло противоречи на каквото и да било зачитане на личността и собствеността.

Наборната служба: 100-процентов данък

„Наборната служба е робство,“ пише Мъри Ротбард през 1973 г. – и въпреки че временната военна повинност очевидно е много по-малко зло в сравнение с доживотното робство (ако приемем, че наборникът остане жив до уволнението си), военната служба е все пак почти 100-процентов данък върху всичко, което човешкият ум и тяло произвежда през това време. Ако някой се опита да избяга от затварянето си в „открития затвор“, наречен казарма, често го грози лишаване от свобода или дори смъртна присъда.

Наборната служба е популярна сред държавните управници, защото това е лесен начин да се извлекат директно средства от населението. Точно както редовните данъци частично отнемат спестяванията, производството и труда на населението като цяло, казармата извлича почти целия труд и усилия на наборниците. Тежестта в повечето случаи пада непропорционално върху младите мъже и те са изложени на риск от много по-висока данъчна тежест, ако загинат или получат трайни увреждания в битка. Ако наборникът няма късмет, той може да изживее остатъка от живота си обезобразен, без зрение или с липсващи крайници. Тази цена, която войникът може да се наложи да плати, е вид доживотен данък, плащан на държавата.

За щастие, при тези, които избегнат тази съдба, срокът на робство приключва след определено време, но докато това време изтече, единствената свобода, която войникът получава, зависи от неговите тъмничари. Ротбард обяснява:

… Когато федералното правителство сметне за добре, той бива задържан от властите и приет в армията. Там тялото и волята му вече не са негови собствени; той подлежи на диктата на правителството; и той може да бъде принуден да убива и да поставя живота си в опасност, ако властите разпоредят това. Какво друго е наборната служба, ако не принудителен труд?

Не е изненадващо, че навсякъде, винаги, когато се въведе наборна служба, има и хора, които се опитват да я избегнат, и правителствата предприемат мерки, за да уловят тези така наречени „нарушители“ в мрежите си. Украинското правителство със сигурност полага активни усилия да накаже тези, които се опитват да избягат от този 100-процентов данък, като дори стига дотам, че праща в затвора хора, които говорят открито срещу него. „The Guardian“ съобщава:

Руслан Коцаба миналата седмица публикува видеоклип, адресиран до украинския президент Петро Порошенко, в който казва, че по-скоро ще отиде в затвора за срок от пет години, отколкото да се бие с про-руските бунтовници в източната част на страната. Сега той е изправен пред петнадесет години в затвора, след като бе арестуван за предателство и възпрепятстване на военните…

Украинските мъже на възраст между 25 и 60 години потенциално подлежат на мобилизация и 75 000 са получили повиквателни, от които 60 процента ще постъпят на служба…

Правителствен указ регулира пътуванията в чужбина за тези, които подлежат на мобилизация. Това означава, че хората могат да бъдат арестувани на ГКПП и тези, укрили се от военна служба, са изправени пред затвор до пет години.

Подобни действия – в различна степен – могат да се видят навсякъде, където съществува задължителна военна служба, а по време на война наказанията са най-строги.

Откупване на робите

Държавите отдавна негласно признават фундаменталния характер на задължителната военна служба като форма на данъчно облагане. В Швейцария например, младите мъже, определени за негодни за военна служба, плащат допълнителен данък за период от няколко години, вместо да служат.

На други места, като например САЩ, където държавната и местната военна повинност е съществувала преди Гражданската война, по-заможните са имали възможност да избегнат военна служба, плащайки различни видове допълнителни данъци или наемайки „заместници“.

Освен това, държавите, които успяват постоянно да извличат голямо количество ресурси от общото население, нямат нужда да прибягват до наборна служба. В САЩ например, където статутът на долара като световна резервна валута позволява на държавата безкрайно да увеличава държавния дълг и военните разходи, няма голяма нужда от задължителна военна служба. В този случай държавата може продължително да финансира пропагандни кампании, за да привлича доброволци, да плаща на наемници и да развива проекти, които заместват човешкия персонал с капитал, например безпилотни самолети.

В държави с по-ограничени финансови ресурси като Русия и Украйна обаче, на управниците им се налага директно да конфискуват труда на хората за определен брой години. Наборната служба често е признак, че държавата се опитва да води война евтино. Също така, в някои случаи, политически е по-лесно да се наложи този 100-процентов данък на едно определено малцинство (младите мъже), отколкото за армията да плаща по-голяма част от обществото – работещите данъкоплатци.

Пропагандата

За щастие на много държави, те могат да разчитат на националистическата идеология, за да внушат срам у тези, които възразяват срещу задължителната военна служба. Тази идеология, разбира се, се насърчава от самите държави с техните собствени пропагандни кампании и твърдения, че имаме „дълг“ към нашите управници. Този „дълг“, естествено, се плаща от наборника заедно с всички останали данъци, които той плаща преди и след службата си. На практика никъде в съвременния свят отслужилият войник не бива освобождаван от данъци след това.

Аргументите, използвани в полза на задължителната военна служба, не се различават от същите твърдения, използвани за да внушат срам у гражданите и да ги накарат да плащат повече данъци. Както може да се види в американски пропаганден филм от 1943 година, данъците са нещо, което човек трябва да плаща „с радост и гордост“: „Благодарение на Хитлер и Хирохито, данъците са по-високи от всякога“. С други думи, ако някой не си плаща с радост и гордост данъка върху доходите, той подкрепя Хирохито и Хитлер.

Казармата и военната отбрана са две различни неща

Въпросът за военната повинност е независим от въпроса за военната отбрана. Поддръжниците на наборната служба често се опитват да обединят двата въпроса, но като Дж. Р. Хъмъл посочва, САЩ от 1820 до гражданската война разчитат почти изцяло на полу-частни военни формирования за целите на националната отбрана дори в момент, когато нападенията от индиански племена са много реална заплаха в западните щати. В действителност Хъмъл отбелязва, че частните милиции са най-ефективните военни сили и имат по-голям военен успех в сравнение с групите от наборници. Това не е изненадващо, тъй като армията от доброволци естествено включва лицата, които самостоятелно са избрали да работят като войници и по този начин осигурява предимствата на доброволната делба на труда.

Същевременно, ако правителството не е в състояние да привлече достатъчен брой военни доброволци, ако наборниците се опитват да напуснат страната и ако гражданите не обичат да плащат данъци, това би трябвало да е ясен намек, че – поне от гледната точка на средностатистическия човек – от външната политика на правителството има много да се желае.