Big leeks

Явно за италианците малкото име на Ницше е… Федерико!

(клик он тъмбнейл ту сий а ларджър пикчър)

В една сравнително разпалена дискусия във форумите на Дир-а наскоро видях интересно твърдение: че така модерните напоследък “отворени” лицензи като GPL и CC трудно могат да намерят почва в българското законодателство.

Не съм юрист, правото съм го учил повърхностно и то в чужбина, така че не мога да погледна професионално на въпроса, но мога да прочета закона отгоре-отгоре и да обясня как аз го разбирам.

Първият интересен текст е чл. 37, ал. 2:

Договорът за използване на произведение може да се сключи за срок до десет години. Когато този договор е сключен за по-дълъг срок, той има сила за десет години. Това ограничение не се прилага спрямо договорите за произведения на архитектурата.

Това е една ясна императивна норма, която казва: ако сега примерно пусна нещо под GPL, след 10 години спокойно мога да кажа “дотук с гювеча”. Нещо, което законодателствата на някои други държави не позволяват.

При платените, “затворени” лицензи нещата стоят по същия начин. Някъде из къщи ми се мотае едно лицензирано копие на Windows 95, на което са му изтекли 10-те години и следователно спокойно мога да го хвърля щото вече е незаконно да го ползвам.

Интересно е и какво е записано малко по-надолу:

Когато възнаграждението, определено като еднократна сума, се окаже явно несъразмерно на приходите, получени от използването на произведението, авторът може да иска увеличение на възнаграждението. Ако не се постигне съгласие между страните, спорът се решава от съда по справедливост.

На български език:
Написвам нещо, примерно “Наръчник на градинаря”. Обявявам публично, че може да се ползва напълно безплатно със всякаква цел, включително комерсиална. След година-две откривам, че Иван Иванов от Пазарджик е напечатал Наръчника в 10-хиляден тираж и на годишното градинарско изложение в Полски Тръмбеш е успял да продаде всички копия с чиста печалба от 5 лева на бройка. От тях аз, авторът, съм получил 0%, възлизащи на 0 лева и 0 стотинки — и това е напълно в реда на нещата, защото сам съм обявил “това е без пари, правете каквото си искате с него”.

И тук е уловката — законът ми дава правото да променя решението си и да искам възнаграждение, дори със задна дата. Т.е. мога да осъдя Иван Иванов от Пазарджик да ми заплати определена справедлива част от сумата, която е спечелил благодарение на моя труд.

Тези разпоредби очевидно поставят ограничения върху open-source и open-content манията, но от друга страна са полезни, защото предпазват авторите от изнудване от страна на разпространителите. Поне на теория…

Ще ми е интересно да се зароди едно по-широко обсъждане на тези норми, включително от юристи и от други хора, които са по-навътре в нещата.

В интернет попаднах на едно списъче – “21 причини да не искам да влизаме в Европейския Съюз” – което ме накара да се замисля…

Преди около 15 години борбения дух на социалистическото съревнование у българина се изразяваше в спортния хъс “да ги стигнем американците”.

След време нещата се попромениха, обичта към Страната на Неограничените Възможности като че ли позатихна, особено след като без да искат бомбардираха София. Така де, уцелиха къща в Горна Баня. Нещо, което никога не бяха правили, докато бяха “врагът-империалист”.

Почнахме да се обръщаме към европейците. Тях да ги стигаме. Хем са ни по-близо, хем са по-културни някак си (не хвърлят бомби насам-натам, това си е жив признак на култура).

Станахме и едни от тях. От радост почнахме да виждаме жълти звездички на син фон. След Нова Година обаче като поизтрезняхме, видяхме, че още не сме ги стигнали.

Почнаха разни мозъци по формулата за сложна лихва да смятат как ще ги стигнем. “Цели 220 години ще ни отнеме“, викат. “А пък ЕС ще се разпадне след само 2-3, максимум 5″ – пригласят други. И добавят, че всичко е конспирация на евреите…

Аз също хванах калкулатора да смятам. Макар че съм още прост второкурсник и по макроикономика ми писаха само 5.73. Какво ми разбира главата? И все пак, понеже имам доверие само на себе си, смея да твърдя, че само за 20-30 години стандартът ни ще надмине средния за Европа, стига да не настане някоя световна икономическа криза междувременно.

Мозъците обаче прибавят втори глас към своята песен: “ама по цени България вече се изравни с ЕС! Надминахме ги даже! Скъсахме им гащите! Абе в България е по-скъпо от Люксембург напра’о!”

Е, другари, понеже стана модерно да се говори как цените ни се били изравнили с европейските, и всички го заучиха наизуст – както казват даскалите “насън да ги бутнеш – ще ти го издекламират”; и понеже не съм много фен на работите, които стават прекалено модерни – ще предизвикам мозъците да ми посочат западноевропейска столица със следните цени:

• Кило хляб: 30 цента
• Билет за градски транспорт: 35 цента
• Бира в заведение: под 1 EUR
• Сандвич: под 1 EUR
• Вход за дискотека: 1-2 EUR
• “Гражданска отговорност” за лек автомобил: под 100 EUR на година
• Тристаен апартамент в централна зона: под 1000 EUR/кв.м.

Съмнявам се, че ще намерят такава. Та, кайш, в България скъпо било?
Ай стига неоправдан песимизъм. Даже кучето на Павлов не реагира толкова първосигнално…

Стана лудницата тука. Италианците викат, тропат, скачат, свирят, гърмят… няма да се спи тази нощ. Интересно е на какви неща се радват хората.. топката влязла в мрежата. Тва ако дойде някое извънземно и ме пита какъв му е смисъла, хич няма да мога да му го обясня. Добре, че не идват извънземни често

Ето го доказателството, че и хипарите разбират от бизнес и не са такива балъци, на каквито се правят:

Така се обръщаше с патос към нас професорката по маркетинг по време на лекции. Наскоро точно това възклицание ми дойде на ума, когато случайно попаднах на сайта на Epica – годишни европейски награди за реклами. Висях си там с часове да разглеждам творенията на победителите и смея да твърдя, че за тая работа си трябва или доста акъл, или доста шантавост, а може би и двете. Както и да е – направо ще ви метна един линк към телевизионната реклама, взела първа награда:

(текста съм го краднал )

Ден 1

Взеха ме на работа. Толкова съм щастлив. Шефът каза, че ще пазя Портите райски с Огън и меч от Адам, Ева, Синовете човешки и мормонските проповедници. Уха!
Почвам от утре.

Ден 2

Поради недостиг на средства вместо Огън и меч ми дадоха само меч. Обещаха веднага щом хванат онзи взломаджия, какмубешеимето, Персей или Персефон или Принца на персия, не помня вече… Та като го хванат ще си получа огъня. Обаче мен не ме интересува много. Не пуша.
Днес тренирах с меча. Никой не ни нападна. Но нищо. Важното е, че пазя Рая. Еден, дет са го рекли мъдрите хора. Тоест шефа..

Ден 3

Седя на входа и гледам злосторно. Истинският нинжангел може да срази врага си само с поглед!

Ден 1460000

Уха! Успях! Дойде някакъв дядка, прегърбен, плешив, в бяла роба, едвам ходеше направо и говореше някакъв Латиноамерикански език, май дори точно латински. Погледнах го и последните четири хиляди години тренировка си казаха думата. Хехе. Така го стресирах, че оживя отново. Направо припадна. На земята искам да кажа. Защото това е Рая. Много готино място. Направо Рай. Честно.

Ден 1460001

Шефът ме извика в кабинета си. Той е много културен. Обясни ми кротко, че ако пак изритам папата, пропадам. Май говореше буквално. Изтъкнах, че не знам как да познавам папите. Шефът беше много любопитен как тогава всички досегашни са вътре. Ми не знам, сигурно са минали през аварийния изход. Онзи зад кухнята. Шефът помълча малко. После внимателно попита защо не пазя и онзи вход. Ми щото е изход ебаси. Авариен при това. Ако иска, ще го пазя, когато се случи авария.
Шефът си скубе косата. Обади се на Ицето по мобилния и му крещя малко. После ми хвърли един такъв поглед, за какъвто ще има да тренирам три милиона години. Даде ми библия да се образовам за папите. Колекторс едишън. С бонус двд.
Подпрях с книгата портата, че малко се беше разкачила и ставаше течение. Двдто го подострих и тренирам да мятам шурикен. Няма да имам проблеми със следващия папа. Не и ако не успее да се оплаче даже. Хъ хъ хъ.

Ден 1460020.

Скука. Но пък вече съм доста добре с двдто. Имаше едно дърво недалече от поста ми, упражнявах се на него. Последното хвърляне направо го отрязах. Жалко за плодовете. Нищо, няма победа без жертви.

Ден 1460021

Мина Габриел. Пребледня и попита какво е станало с ябълката на шефа. Свих рамене невинно. Обясних му, че котката си остреше ноктите там. Габриел не ми вярва много. Показах му меча си. Още няма огън, но и така е внушителен. Габриел схвана. Котката изхвърча.
Изправиха дървото с кран и го заковаха с пирони. После издигнаха около него пет метра висок и два метра дебел зид. Жалко. Нарисувах си на него мишена и вече съм издълбал 20 сантиметра дупка в центъра. Еха.

Ден 1460036

Още никой не е върнал огъня. За сметка на това съседите прокарват електричество. Реших, че електрически меч е по-добър от огнен. Пъхнах го в контакта.
Марчето каза, че ще мога пак да си използвам ръката след седмица. Душица жена е тя, ей, изобщо не заслужава такъв мъж дет само я тормози. Покани ме на кафе, но дори и с изпържена ръка си имам служебни задължения. Мятам двдто с лявата и псувам съседите наум. Ще видят те.

Ден 1460039

През дупката в зида вече се вижда дървото. Почти е зарастнало. Имам пъклен план. Така де, божествен. Нищо пъклено. Честно. Все пак Рая пазя. Един вид.

Ден 1460050

Напих Азрааел. С ябълкова ракия. Пяхме Градил Илия Килия. И Рикийчице Мъченичице. Божествено питие е това. Азрафаел предложи да пеем нещо и за дървото на шефа, обаче му напомних, че сме на публично място и другите може да си помислят, че нямаме предвид ябълката. Той ми повярва. Решихме да ходим да накажем съседите за електричеството им. С огън и меч. Тоест без огън. Още. Но аз не губя надежда.

Ден 1460051

Ази се гърчи от махмурлук и псува на всички езици, които познава. А той познава много езици.
Шефът ме повика. Гледа странно. Пита ме дали имам нещо общо с разрушаването на Вавилонската кула. Гледам невинно. Той ми размахва пред очите днешния вестник. Аз кротко вдигам ангелско пръстче и му посочвам къде е написано „преди новата ера” точно до днешната дата. Той млъкна. Погледна ме странно. Аз гледам все така невинно. Ми ебаси, пазя входа, пощата през мен минава. Шефът ме прати да му се махам от погледа. Да, онзи поглед. Ура. Занесох на Азрааел кисело зеле да закусва. Приятелите трябва да се поддържаме. Особено в Рая. Тук човек за човека е ангел. Както са казали римляните : Хомо хомини хомос хомоссайд. Или нещо такова.

Ден 1460058

Относително спокойно. Самолетите малко ме дразнят, откакто шефа ми забрани да ги свалям с ябълки. Казва, че и без мен бермудския тригълник е достатъчно известно място и само НАСА му е притрябвала сега.
Да бе да… Какво знае той за бермудския триъгълник? Без мен това място още щеше да стене под ботуша на туристическия агресор. Но нищо, стига ми тая награда да каже нявга народа … абе да казва каквото ще. Хъ. Нали съм в рая. Муахаха.

Ден 146070

Новите съседи са некви тъпи американци. Седят си по цял ден вътре, дъвчат макдоналдс, наливат се с кафе и се съдят като в стария завет. И електричество сложиха отгоре на всичкото. Нарочно ме провокират. Шефа ме извика да ми каже, че ако с тях стане същото като с вавилонците, да си търся гумено пате. Щото ме чака дълга дълга баня. В сауната. Каква сауна, попитах го. Шефът каза, че говори за онази на партера. С черните джакузита. И много топлата вода.
Обичам джакузита. Жалко за американците.

Ден 1460071

Предложих на Ази да пийнем по чашка. Той ме гледа особено, пелтечи нещо и бяга да се измъква. Странно. Мислех, че ракията му харесва. Е, както и да е, ще се наложи да ползвам собствените си връзки. Звъннах два три телефона. Бай Ладо се нави, отдавна ми дължеше услуга.

Ден 1460080

Днес съм в прани дрехи. Мечът ми е лъснат лъснат та чак свети. На стената съм написал с големи букви „Не е нужно да си ангел, за да работиш тук… но помага!”. С кръв. Онзи пап се беше върнал, ама тоя път успях да го нацепя преди да гъкне. Двдто мина през него като през масло. Така де, това е праведна кръв, така надписа придобива допълнителна тежест и достоверност. Дойде шефа, огледа обстановката, но май привидната ми невинност не го заблуди. Покрещя ми. Удари ме с няколко мълнии. Изглеждаше тъжен, за това предложих да го почерпя с малко от моята ракия. Удари ме с още няколко мълнии, но накрая се съгласи. После пяхме хиподил и рамщайн. Заведох го у тях и той накара Марчето да ни точи баница. Тя ме гледа като втори Юда. Пак ще трябва да бера цветя. Но първо ще почакам да му помине на шефа, нямам с какво да го държа пиян цяла седмица. Стареца порка като гръцки бог.
Вземам Ицо и отиваме на риба.

Ден 1460087

Шефа беше сложил на входа Рафи да ме чака с някаква гаубица. Ухилих се чаровно и му показах какви риби сме наловили. Той взе да разсъждава. Извадих и бутилка вино. Подобаващо. Той си пада леко сноб за храната. Светнаха му очичките. Тоест те принципно си светят, това е характерно за него, но сега светнаха иначе. Пусна ме да влизам.

На вечеря се изтърси и половин Ирак. Тъпите американци ги избомбили. Знаех си, че има нещо гнило в тия съседи. Шефът ми мълчи. Нахранихме арабите с риба. Това му е специалитет на Ицето. Той изобщо много обича да храни с риба пустинните народи, голямо копеленце си пада. Един вид им казва „Скиите тъпаци, аз като живея на готино място мога да се тъъъъпча с риба и де що има водна сволоч”. Когато стигна до супата от желирани змиорки, някои вече го гледаха леко злобно. Абе като цяло е як пич, но понякога преиграва. Но нищо, арабите са готини. Полафих си с няколко. Напих ги с ракия. Пяхме мановар. Щяхме да пеем и черно фередже, но се сдържах. Очертават се забавни дни. В рая. Готино място. Райско.